Pages

Wednesday, October 29, 2014

4 причини, поради които НЕ харесах "Вината в нашите звезди"








ТРЯБВАШЕ да прочета "Вината в нашите звезди". Нямах избор. Тя беше навсякъде: на видно място във всяка книжарница, в която вляза, във всички книжни блогове в Tumblr, които следя (а те никак не са малко), във Feed-а на половината ми приятели в Goodreads... То не бяха ахкания, охкания и припадания по тая книга, то не бяха възторжени ревюта, то не беше hype...

И аз, да перифразирам част от реклама на сериала "Ало, ало", която вървеше по телевизията едно време, си викам: "Предавам се! Ще я чета!"

И така...

Купих.

Прочетох.

Не харесах.

На повечето верни последователи на култа Джон Грийн им е много трудно да преглътнат, че някой може да не хареса "ВвНЗ". Когато се осмелиш да им го кажеш, отварят едни очи като палачинки, хвърлят ти един oh-no-you-didn't поглед, след което се почва една яростна защита. Ама ти сигурно не си разбрал книгата. Ама ти сигурно не си вникнал. Ама ти сигурно не си схванал мега сложните метафори. АМА ТИ СИГУРНО НЯМАШ СЪРЦЕ!!!

Моля, изслушайте ме, преди да ме обявите за безчувствена.

Причини, поради които не харесвам "ВвНЗ"

1. Нереалистични герои

Точно колко 16-17-18-годишни младежи познавате, които да говорят в ежедневието си по начина, по който го правят Огъстъс и Хейзъл? Щото аз лично - николко. Не ме разбирайте погрешно, познавам много начетени, интелигентни млади хора с много по-богат речник от този на средностатистическия възрастен, но никой от тях не говори по този помпозен, превзет начин. Не защото не могат, а просто защото е нелепо и смешно. И тук веднага някой ще каже: "Ама Джон Грийн нарочно е направил Огъстъс превзет, даже той самият го споменава неведнъж в книгата!" Да, добре, схванах. Но освен леееко префърцунен, Гас трябваше да бъде и поне малко likeable - нещо, с което лично аз смятам, че Грийн не се е справил. За мен той си остава purely annoying. Спомняте ли си оная бомбастична реч, която Огъстъс дръпна на Хейзъл, когато й се обясняваше в любов? Да, тая същата, дето няма начин да я кажеш без грешка, освен ако не си я репетирал една седмица пред огледалото. Честно казано, ако някой ми се обясни в любов с тия думи, бих го плеснала зад врата, че да се осъзнае.

2. Нескопосана любовна история

Това за мен е най-големият грях, който един автор може да допусне в книга, която е изцяло построена върху любовна история. Не може да очакваш от мен да повярвам, че ТЯ видяла НЕГО, ТОЙ видял НЕЯ и БАМ! - влюбили се! Ми не става така бе, драги Джон Грийн! Искам да вникна в главите на героите, искам да разбера защо точно тоя човек се е влюбил в другия, какво е намерил в него, какво го е накарало да му се довери... И съжалявам, ама "ми тя прилича на Натали Портман" не е добра причина да се влюбиш.

3. Представянето на болестта

Добре...ясно ми е, че целта на книгата не е била да задълбава в депресиращата страна на рака, обаче ми се струва малко прекален фактът, че тук тя почти отсъства. Огъстъс и Хейзъл често говорят и се шегуват за болестта си, все едно че е разходка в парка. Не казвам, че болните от рак трябва да са непрекъснато потиснати, мрачни и ревящи, но пък и някак не върви през цялото време да се държиш, все едно просто леко си настинал. Някак не ми се струва честно спрямо хората, които действително се борят с рака и на които по всяка вероятност не им хрумват остроумни шегици и весели метафори по темата на всеки две минути. И да, разбирам, че хуморът е защитен механизъм, с който главните герои се опитват да се справят с мисълта, че ще напуснат тоя свят преждевременно, ама пак казвам, на моменти просто идва прекалено. А като стана дума за метафори...

4. Многозначителните "метафори", които нищо не означават

Метафора, бате!


 Първо, явно навремето учителят по литература на Джон Грийн не му е обяснил добре какво е метафора. Второ, изобщо не става ясно какво точно трябва да символизира тая незапалена цигара, с която Огъстъс се подвизава. Рака? Живота? Факта, че Гас е претенциозен надувко, който се чуди как да се направи на интересен? Моля, някой да ми разясни!


Държа да отбележа, че по никакъв начин нямам нищо против хората, които харесват книгата и не се опитвам да кажа, че те са глупави. Казвам това, защото много хора реагират страшно остро, когато спомена нещо негативно за "ВвНЗ", все едно, че съм ги заплюла в лицето или съм казала нещо нецензурно по адрес на майка им. Хора, всеки има правото да харесва или да НЕ харесва определена книга/филм/пиеса/ каквото там се сетите. Упражнявайте си своето право на мнение и оставете мен да упражнявам своето. Okay? Okay.

Saturday, October 25, 2014

Keep Calm And си пий капучиното там

Понеже съм наясно, че всички живеете в килии без прозорци и не знаете какво става навън, аз да ви уведомя, че вали сняг.

(Моля, игнорирайте факта, че съм мега некадърния фотограф, и най-вече игнорирайте розовите гащи на простора на съседката отсреща, които са попаднали в кадъра. )

Имам си малко love-hate relationship със снега, като hate-ът е поради склонността му по някое време да се превръща в лед, пък с леда вече relationship-а си ни е pure hate. Поради това (а и поради факта, че не притежавам и един чифт свестни обувки за сняг, които да ми пазят краката сухи, щото си ги зарязах в старата квартира) съм се барикадирала вкъщи с чаша капучино в ръка и наблюдавам снежната картинка от безопасно разстояние. Даже и супа си спретнах, която между другото седеше толкова красиво в новите купи от Икеа, че почти ми се прииска да я снимам и да  я плесна тука, ама после се сетих, че не съм тийн девойка с overpriced фотоапарат, та реших да постъпя като нормален човек и просто да си сърбам супата. 
(Тоа сняг ма кара да google-на "кога ще пуснат парното в София". Отговор: утре)
Не мога да попадна на хубава книга от Джордж Мартин насам. Току-що си откраднах от стаята на братовчеда "Физика на тъгата" на Георги Господинов. Стискам палци.
 

Wednesday, October 22, 2014

Why, indeed...

                                                               Image source



Wednesday, October 15, 2014

Прозрение

Жените ходят на фитнес. Мъжете ходят "да блъскат".

Sunday, October 12, 2014

Еленово, Благоевград: A Trip Down Memory Lane

Не бях се завръщала в "родното" Еленово от повече от 15 години (за уточнение, става въпрос за благоевградския квартал Еленово, не за селото със същото име). Не знам какво ме прихвана и защо, просто една сутрин се събудих твърдо решена, че следващия път, когато съм в Благоевград, задължително трябва да мина оттам. Както обикновено става с почти всичките ми "твърди" решения, и това изчака да бъде осъществено поне половин година, след като беше взето, като междувременно всяко мое завръщане от Благоевград в София (не че са били кой знае колко много, ама...) беше придружено с: "Ееее, са се...и у шматката, нали уж щях да мина през Еленово!". И тъй като този уикенд се озовах в Благоевград по случай рождения ден на майка ми (Росенце, много те обичам!), пък и времето се случи необикновено хубаво и нямаше как да се оправдая с "ама то т'ваааа...и без това валешеее...а и е далечеее...и тооо...", та си рекох: "Ивето, сега или никога!", хвърлих се мощно на автобус номер 2 и след 15-на минути и лееека излагация от моя страна (да се чете: опитах се да си купя билет от една добродушна женица, която обаче доста очевидно не беше кондукторката), кракът ми стъпи на еленовска почва.
Трудно е да се опише какви чувства ме обзеха, докато вървях по добре познатите улици. Все едно си на снимачната площадка на сериал, който си следил редовно преди много, много години. Всичко е до болка познато, и в същото време безкрайно непознато. Уж си бил ти, но всъщност е бил някой друг, който ти е разказвал за това място, или пък си го гледала в някой филм, или...все едно си виждал всичко това, докато си гледал от очите на друг човек, докато си бил в главата му, и все пак не си бил съвсем "ТИ". 
Гаражчетата, от които си си купувал валфи и сладолед.
Полянката, на която си играл футбол с момчетата.
Пететажният блок, който ти се е струвал толкова висок навремето.
Паркингът пред блока, на който си играл на народна топка с децата от квартала.
Прозорецът на втория етаж, от който майка ти те е викала за вечеря.
Прозорецът на най-добрата ти приятелка от детството, два етажа по-нагоре.
Хълмът към 8-мо училище (вече стабилно застроен).

Ще се видим пак, Еленово. Може да е след още 15 години, но ще се видим пак. :)

p.s. А бе кой идиот е боядисал стария ми блок в отровно зелено?!