Pages

Thursday, September 29, 2016

Random September Thoughts




Всички в блогосферата много се радват и се вълнуват, че есента дойде. За малко да се развълнувам и аз. Mа после се сетих колко мразя да ми е студено.

Нескопосаните шеги настрана, ама добре, че има сума ти почивни дни през септември, че да направи прехода между сезоните по-поносим за мен. Даже си взех малко отпуск в началото на миналата седмица, че да си я съединя към празниците. Какво правих с толкова много почивни дни наведнъж, ще попитате? НИЩО! Сигурно съм някакъв крайно скучен човек, но любимите ми отпуски са тези, през които не пътувам никъде, не правя нищо, седя си вкъщи, пия кафета/бири/вино, чета си книжки, гледам филми и толкова. За 2 дни отскочих до родния град, защото не се бях виждала с нашите от юни, което, като се изключат редовните расистки изказвания на баща ми, мина доста безпрепятствено приятно.
Няколко рандъм мисли от/за септември, който беше доста мил с мен:


-      гледайте “When Marnie Was There”. Better yet, гледайте ВСИЧКО на Studio Ghibli, до което можете да се докопате – досега няма нещо тяхно, от което да съм останала разочарована; 
-       септември ме кара да слагам канела на всичко; веднъж сложих канела на спагетите; една дума – недейте; 
-       Губи (дакелът ми) мрази да се разхожда на дъждовно време точно толкова, колкото и аз, и това е още една причина да я обичам; 
-       като се вземат предвид всички снимки и снимчици на есенни листа, чаши кафе на фона на нечии чаршафи и уютни усамотени къщички, дето се скъсах да реблогвам в Tumblr, има някакъв вариант дълбоко в мен да дреме един Autumn Lover (ама много дълбоко!) 
-       изведнъж заобичах вино и ако това не е доказателство, че понякога стават чудеса, не знам кое е; 
-       имам нужда от повече красота в живота си; опитах се да измисля как да го кажа по друг начин, че да не звучи толкова cheesy, ама не мога, so cheese it is.


Bye, September!

Tuesday, September 20, 2016

Срам ме е, ама търпя

'Начи, запътила съм се с пълна пара към редовното блогване с тая честота от един пост на година, дето я поддържам. 
Ама пък, от друга страна, във всички статии със съвети за блогване се споменава, че е по-важно не да пишеш често, а да пишеш с еднаква честота, тъй че ЕТО, БЕ, ИЗПЪЛНЯВАМ УКАЗАНИЯТА ТОЧНО!
Обикновено хората се надъхват да започват с нови начинания/довършват започнатото около Нова година, за мен, изглежда, това време е някъде в началото на есента, ако се съди по последния ми пост. Не че не се ръчкам от има-няма половин година да хвана да пиша в тоя клет изоставен блог...
Anyway... Какво стана през годината, в която отсъствах? Ако си спомняте, в последния си пост мрънках като пикла се оплаквах, че с Иван не можем да си намерим подходяща квартира. Е, този проблем се реши. Определено не мога да кажа, че е апартаментът на мечтите ми, но пък хазяинът е доста свестен и разбран човечец и най-важното, позволи ни да си вземем домашен любимец. Иии ето го резултатът:



Това е my bitch Губи. Другия месец ще стане на година и е най, ама най-доброто решение, което някога съм взимала. Може би след Иван. Или не. А бе, на кантар са. ;) С нея съм малко като тия досадните млади майки - имам 500+ нейни снимки на телефона, които във всяка част на денонощието съм готова да показвам на всеки, който желае и който не желае, и мога да говоря за нея с часове - къде спи, какво яде, кои мебели е изяла... Такива неща. Мда, точно толкова съм зле.
Та така, мили мои (трима) читатели, да се надяваме, че оттук нататък вдъхновението ще ме връхлита поне маааалко по-често (викам, поне два пъти в годината, а?) и ще посъживя малко тоя умрЕл блог. Очаквайте включване. Т'ва, ако сте търпеливи.

Wednesday, September 23, 2015

Life Update (за всичките ми трима читатели!)

Ем' така, де... Викам със завръщането на есента да хвана да се завърна и аз, а?

Наскоро се сетих за съществуването на тоя блог и хванах, че си го препрочетох. И знаете ли какво? Забавно е да си спомниш какво си мислил една година (примерно) по-рано и да наблюдаваш как, въпреки че си си въобразявал, че нищо не се е променило за това време, всъщност се оказва, че има доста сериозни различия в начина, по който би се изразил днес. Това дали означава, че прогресирам? Или че...регресирам? А бе... промяна да има.

(But seriously, надявам се все пак да прогресирам.)

Та, ако не за друго, то в името на проследяването на собственото си развитие (Или регрес? Ми к'во сега, харесва ми тая дума, изискана е!) мисля да продължа да водя този блог. Пък и не ми се иска това да бъде n-тият блог, който започвам и зарязвам. Винаги ми е харесвало да пиша, колкото и хаотично да го правя, и това надали ще се промени (и харесването, и хаотичното).
Та...какво се случи с мен, докато отсъствах от блогосферата?

Not much.

And yet, so much.

Най-значимото може би е това, че с Ивам решихме, че ни е време да живеем заедно и съответно започнахме да издирваме квартира.

Което пък се оказа един малък кошмар.

Щото ако още един път чуя: "Ми апартаментът от обявата вече е зает, но можем ли да ви предложим подобен апартамент в *insert here квартал на противоположния край на града от това, което ми трябва*"... Е МИ ЩЕ КРЕЩЯ!!! За какво, по дяволите, сте я оставили тая обява, щом вече не важи?!? Освен защото искате такива доверчиви шматки като мен, дето все още вярват, че т'ва са действителни обяви, да ви звънят и съответно да им предлагате апартаменти, които от години не можете да продадете явно, нали...

...Егати изречението съставих. Sorry, мили хора, малко съм емоционална на тая тема. Разбираемо е, мисля.

Брокерите не са хубави хора.

Или поне ако има брокери, които са хубави хора, то още не съм се свързала с тях.

Ако това нещо в момента го четат брокери, които са хубави хора, извинявам се и се надявам все някога да се свържа с вас.

Защо всеки път, когато имам намерение да пиша "кратък" ъпдейт, се получава егати чаршафът?

Sunday, February 1, 2015

Наскоро прочетох... "Бриджет Джоунс: луда по онова момче"


ВНИМАНИЕ!!! Този пост съдържа спойлери!

Ако не сте чели поредицата за Бриджет Джоунс, дело на британската писателка Хелън Филдинг, то със сигурност сте гледали поне единия от двата филма, направени по книгите, „Дневникът на Бриджет Джоунс“ и „Бриджет Джоунс: на ръба на разума“. Третата книга от поредицата, а именно „Бриджет Джоунс: луда по онова момче“ излезе на българския пазар в средата на миналата година, а в началото на тази година и аз успях да се докопам до нея и да я прочета. 

Е, по-добре да не бях.

Защо бе, Хелън? Защо бе, Филдинг?

Заварваме Бриджет на 52 години, с две деца и вдовица. Thats right, folks – вдовица. Щото любимият на всички Марк Дарси бил загинал в автомобилна катастрофа. Затова пък оня мазник Даниъл, същият, който в първата книга се опита да злепостави Марк с лъжите си, а във втората направи опит да вкара Бриджет в леглото си отново и не му се отвори парашута, защото тя завари проститутка в хотелската му стая, си е жив и здрав, и не само това, ами и става ясно, че се бил сдобрил с Марк и понастоящем е кръстник на децата. TOTALLY makes sense!



Но абсурдите не свършват дотук. Въпреки че феминистката в мен леко се бунтуваше, все пак не беше трудно да повярваш в образа на трйисет-и-нещо-годишната Бриджет от предишните две книги – уплашена, че ще си остане стара мома, и решена на всяка цена да си намери мъж. Дали е също толкова достоверно обаче, че петдесетгодишната Бриджет, вдовица с две деца, е на абсолютно същия акъл? Ми...не. Ама според Хелън Филдинг то си е напълно в реда на нещата, очевидно.

Нашата героиня се регистрира в Туитър (като всеки ден обсесивно информира колко последователи има, защото явно това е много важно), откъдето се запознава с близо тридесетгодишния Рокстър, който през цялото време се държи като деветнайсетгодишен пикльо. Останалата част от книгата се състои, общо взето, от чуденията на Бриджет къде да разкара децата за една-две вечери, за да може да се чука с младото си гадже. И като стана дума за децата, егати майката трябва да си, та непрекъснато да забравяш я да ги вземеш от училище, я да ги закараш някъде, където си им обещала, че ще идат, я пък да не забелязваш, че ръката на дъщеря ти е инфектирана (да, имаше и такъв момент), защото си прекалено заета да си броиш последователите в Туитър и да се чудиш зашо гаджето ти не ти е отговорило на смс-а.

В заключение, ако искате да си останете със спомена за сладката, симпатична и леко непохватна Бриджет Джоунс, която познаваме от досегашните филми и книги, по-добре прескочете тази книга.

Monday, December 29, 2014

Easy Like Sunday Evening (this time on Monday evening)


Е ми... съвсем я зарязах тази „рубрика“ и това си е *навежда глава засрамено*. Че и на всичкото отгоре се сещам за нея в понеделник, при положение, че традиционно трябва да е в неделя. Все пак определено искам да си я възобновя, защото ми носи много настроение, а и ми е важно да си напомням за малките неща, които правят живота ми цветен.
Напоследък се чувствам като пенсионерка, честно ви казвам. От известно време всичко, което ми се прави, е да си седя вкъщи, да смуча кофеин, да чета книги, да гледам сериали и да готвя. Ма то си е нормално, като се има предвид, че наскоро прехвърлих преклонната възраст от 27 години (мамка му, още не мога да повярвам, че съм толкоз дърта...сякаш вчера бях на 17).
Та така... Без повече пенсионерски охкания и вайкания, ето ги нещата, които ме зарадваха през изминалата седмица:

-          понеже мега прекрасните ми приятели и мега чудесното ми гадже ми подариха електронен четец за рождения ден (или както там се казва туй нещо...техничарче биах макло ас), съм си насвалява сума ти книги и сега се чувствам като дете в сладкарница – направо не знам коя да започна най-напред;
-          сприятелих се с още една квартална котка, дето преди не щеше да ми дава да я мачкам, ама сега припка при мене, като ме види (знаех си аз, че щом ми вика „мяу“, рано или късно ще дойде да си общуваме);
-          успях да се видя с Цецо, преди да замина за Благоевград (на него пък между другото му се роди племенник, жив и здрав да е!);
-          тъй като ми се наложи да си отработя 29-ти и 30-ти, защото първите седмици на декември ме притискаха разни срокове, ми се събраха сума ти почивни дни наведнъж и направо не мога да им се нарадвам;
-          всички подаръци за Коледа, които взех за близките си, бяха посрещнати с бурно одобрение, особено от страна на племенниците;
-          като стана дума за племенниците, успях да прекарам доста време с тях, което ме накара да осъзная колко са пораснали – и физически, и на акъл; страшно са ми умни, забавни и щури и много си ги обичам <3;
-          отидох на традиционната среща на класа, която си организираме всяка година покрай Коледа, и се видях с доста хора, с някои от които не се бях виждала от завършването;
-          след празниците успях да се прибера в София в събота и да прекарам деня сама на тишина и спокойствие – много си обичам семейството, ама съм си интроверт и няколко последователни дни, прекарани в пълна къща с хора, могат доста да ме изнервят.

Как мина вашата седмица?